Всички в селото бяха сигурни, че селянката Надя след смъртта на съпруга си е загубила малко ума си.
Хората я съжаляваха. Почти петдесет години тя беше живяла със съпруга си под един покрив. Те винаги бяха заедно. Заедно ходеха на пазар, седяха заедно на пейката пред къщата, дори работеха един до друг в градината.
И след това той почина.
Синът ѝ беше починал преди много години. Внуците живееха в града и все по-рядко идваха на гости. Така селянката Надя за първи път след дълго време остана съвсем сама.
Един ден съседите забелязаха странна картина.
Селянката Надя излезе с лопата във двора и започна да копае посредата на имота.
Първоначално никой не обръщаше голямо внимание на това занимание.
„Навярно иска да засади картофи“, казаха съседите.
В началото беше само малко. После стана по-дълбоко. Накрая толкова дълбоко, че можеше да се стои вътре.
Междувременно селянката Надя беше почти осемдесетгодишна. С годините беше отслабнала, затова работеше няколко дни поред върху огромната дупка.
Понякога съседите се събуждаха нощем от странен звук. Това беше лопатата, която непрекъснато удряше във влажната пръст.
Един ден един съсед не можа повече да мълчи и попита през оградата:
„Селянке Надя, защо копаете толкова голяма дупка?“
Жената избърса челото си с ръка и отговори спокойно:
„Мъжът ми ми каза преди смъртта си да копая точно в средата на двора. Затова копая.“
„Но защо?“
Селянката Надя сви рамене.
„Ако Бог иска, ще разбера.“
След този разговор хората окончателно се убедиха, че старата жена е изгубила ума си. Някои съседи дори извикаха полицията.
Полицаите дойдоха същия ден. И точно на този ден селянката Надя най-накрая се натъкна на това, което толкова дълго търсеше.
Лопатата внезапно удари нещо твърдо. Чу се глух, дървен звук.
Пръстта беше бързо отстранена, и под нея се появи капакът на огромен стар сандък, който приличаше на малък ковчег.
Вътре лежаха човешки останки. На гърдите имаше стар медальон, който селянката Надя веднага разпозна. Това беше най-малкият ѝ син.
Момчето, което цялото село смяташе за изчезнало от много години. Преди много време тийнейджърът се удави в река. Само бащата знаеше истината.
Той се страхуваше да ѝ каже. Вместо това разказваше на всички, че е изгонил сина от къщата и му е забранил да се връща.
Жената плака с години, надявайки се, че синът ѝ някой ден все пак ще се върне. Едва малко преди смъртта си мъжът най-накрая призна истината.
Той каза само една фраза:
„Копай в средата на двора. Там лежи синът ни. Нека поне го погребат достойно.“
И сега, след всички тези години, селянката Надя най-накрая беше намерила това, което търсеше.
