Автобусът беше претъпкан до краен предел. Хората стояха плътно един до друг, държаха се за дръжките и мълчаливо гледаха през прозорците. Навън се виждаха сиви улици, отделни дървета и още влажният асфалт след сутрешния дъжд. Във вътрешността на автобуса се носеше миризма на мокри якета, бензин и чужд парфюм.
На една спирка вратите се отвориха с усилие и влезе бавно възрастна жена. Тя беше около седемдесетгодишна. Носеше светъл шлифер, подредена барета и очила с тънка рамка. В ръцете си държеше малка чанта. Личеше, че ѝ е трудно да стои права: тя внимателно се придвижваше между пътниците и се държеше за металната дръжка.
Автобусът отново потегли и жената леко се залюля. С големи усилия успяваше да запази равновесие.
В автобуса имаше много млади мъже. Някои седяха и се взираха в телефоните си, други се преструваха, че спят, а трети просто гледаха през прозореца. Никой дори не направи опит да стане.
Възрастната жена се огледа. Погледът ѝ премина по редовете седалки и накрая спря върху малко момиченце на около пет години, което седеше в края на едно място до майка си. Детето носеше ярко жълто палто и внимателно наблюдаваше улицата.
Жената леко се наведе към него и каза с спокоен глас:
— Момиченце, моля те, отстъпи мястото си на бабата.
Детето обърна глава и я погледна изненадано.
Жената се усмихна леко, но се виждаше колко трудно ѝ е да стои права.
— Защото ме болят краката.
Момиченцето се замисли за момент и след това зададе нов въпрос:
— Бабо, когато сте били млади, вие също ли сте отстъпвали мястото си на всички?
— Да, разбира се, — отговори жената уверено.
— Наистина на всички? На мъже, деца и жени?
— Разбира се. Така е редно.
Момиченцето я изгледа още няколко секунди, сякаш обмисляше нещо дълбоко. После каза с напълно сериозно изражение изречение, което за миг накара целия автобус да застине.
— Точно затова сега ви болят краката. Не е трябвало да отстъпвате мястото си на всички.
В първия момент в автобуса настъпи тишина. Хората се споглеждаха, сякаш не бяха сигурни дали са разбрали правилно какво току-що бяха чули. После някой тихо се подсмихна, друг се засмя, а след миг смехът се разля из целия автобус.
Дори възрастната жена накрая се засмя. Майката на момиченцето се изчерви и бързо се обърна към дъщеря си.
— София, така не се говори с възрастни.
Момичето вдигна поглед и я погледна откровено.
— Но мамо, нима не съм права?
Майката въздъхна, усмихна се и нежно протегна ръце към дъщеря си. Сложи София в скута си и освободи мястото.
— Бабата трябва да седне.
Възрастната жена кимна благодарно и внимателно се отпусна на седалката. Автобусът продължи пътя си, хората постепенно се успокоиха, но по много лица още дълго остана усмивка.
А малката София, вече в скута на майка си, тихо гледаше през прозореца и очевидно още беше убедена, че просто е казала най-логичното нещо на света.
