Опитах се да го отблъсна и дори се разсърдих на него, но само след няколко секунди се случи нещо съвсем неочаквано.
Вече бях на около половината височина на стълбата и се протягах с градинските ножици към сухите клони на старото ябълково дърво до къщата. Сутринта още от самото начало се чувстваше странно. Небето беше покрито с тежки сиви облаци, въздухът беше неподвижен и беше влажен, сякаш току-що щеше да завали силен дъжд. Чувствах, че времето се променя, но все пак реших да приключа с работата, защото тези сухи клони трябваше да бъдат отрязани още преди време.
Стълбата бях поставил още сутринта, внимателно опрял я в ствола и проверил дали стои стабилно. Бях се качил на няколко стъпала и тъкмо исках да отрежа първия клон, когато изведнъж усетих, че някой ме дърпа за панталона отзад.
Обърнах се и за момент бях напълно изненадан.
Кучето ми се опитваше да ме последва по стълбата. Лапите му се плъзгаха по металните стъпала, ноктите му скърцаха по метала, а очите му бяха широко отворени и ме гледаха директно нагоре.
— Хей, какво правиш там? — казах с нервна усмивка. — Слез от стълбата.
Махнах с ръка, надявайки се, че ще се върне обратно, но кучето не отстъпи. Напротив: то се качи още малко, постави предните лапи на стълбата и изведнъж захапа панталона ми с зъбите си.
После започна да дърпа. Силно.
— Полудял ли си? Пусни веднага! — казах ядосано.
Но той не пусна. Кучето ме дърпаше надолу, натискаше лапите си срещу стълбата и лаеше продължително, сякаш искаше да ме спре на всяка цена.
Първоначално се разсърдих, но след няколко секунди разбрах, че това няма нищо общо с играта. Никога не се беше държал така. В очите му имаше нещо друго.
Сякаш се опитваше да ми съобщи нещо.
Опитах се отново да се кача по-високо, но веднага кучето отново започна да дърпа панталона ми и го дръпна така рязко, че аз инстинктивно се хванах с двете ръце за стълбата.
Издишах тежко и започнах отново да слизам надолу.
— Добре, стига вече, — промърморих. — Ако не се успокоиш, ще те затворя.
Но точно в този момент се случи нещо, което ме изплаши и изведнъж ми стана ясно защо кучето ми се държеше толкова странно. Продължението на тази необичайна история ще намерите в първия коментар.
Отново се върнах към стълбата и поставих крака си на първото стъпало. И точно в тази секунда чух над главата си силен, остър звук на пукване.
Звукът беше сух и силен, сякаш нещо се чупи посредата. Инстинктивно вдигнах глава. И видях как огромен сух клон се откъсва от дървото.
Той падна точно там, където само секунда преди това беше била главата ми. Със силен трясък клонът удари земята, счупи се на няколко парчета и падна само на няколко сантиметра от мен.
Краката ми веднага омекнаха. Стоях до стълбата и втренчено гледах огромния откъснат клон, докато сърцето ми удряше толкова силно, че го чувах в ушите си.
Само тогава разбрах всичко. Кучето ми не ме е притеснявало. То е опитвало да ме спре.
То е усетило опасността по-рано от мен. Може би е чуло пукотенето вътре в дървото или е усетило, че клонът ще се счупи всеки момент. Бавно се обърнах към клетката.
Отидох при него, отворих вратата и се наведох до него. Веднага кучето се сви до мен.
Поставих ръце около врата му и тихо казах:
— Ти ми спаси живота.
От този ден насам никога не съм игнорирал инстинктите му.
