В лагерa на остров Персин край Белене Йосиф Петров намира начин да съхрани най-ценното за себе си – стиховете си. Без сигурно място, на което да ги записва, той съчинява творбите наум и ги повтаря многократно, докато ги запомни. След освобождаването си ги пренася на хартия и ги скрива в буркани, заровени в земята. Много години по-късно тези произведения ще бъдат събрани в книгата „Вик от каторгата“.
На 16 октомври 2004 г. поетът си отива от този свят на 95-годишна възраст. Роден е на 14 май 1909 г. в село Чирен, Врачанско, и още от ранните си години съчетава преподаването, литературата и обществената дейност.
Образованието му започва в Средното механотехническо училище в София, а след това продължава със специалността „Консулство и дипломация“ в Свободния университет. В професионалния си път прекарва около три десетилетия като преподавател по галванотехника. Получава и стипендия „Хумболт“, която му дава възможност да бъде в Германия.
Поезия, белязана от свободата и принудителното мълчание
Първата стихосбирка на Йосиф Петров, озаглавена „Родна земя“, излиза през 1939 г. До 1948 г. той публикува и други свои книги, но след това настъпва продължителен период, в който творчеството му остава извън официалния литературен живот. Сред причините е политическата му ангажираност със земеделската опозиция.
След събитията в Унгария през 1956 г. Петров е изпратен в лагера на остров Персин, където прекарва приблизително три години. Именно там създава стихотворенията, които по-късно ще намерят място във „Вик от каторгата“.
Липсата на безопасен начин да запише творбите си го принуждава да разчита на паметта си. Стиховете остават в съзнанието му, докато не идва моментът, в който може да ги запише и да ги запази за бъдещето.
„Поезията е вторият ми живот“
След политическите промени през 1989 г. произведенията на Йосиф Петров отново започват да достигат до читателите. Сред издадените му книги са „Вик от каторгата“, „Различни пъстроцветия“, „Ти ме повика, мое родно село“, „Смях и жлъч“ и „Декамеронки като бонбонки“.
В творчеството му се преплитат преживяното в лагера, личните спомени, чувството за хумор и тревогата за бъдещето на България. Поезията се превръща в начин да изрази както собствената си болка, така и отношението си към обществото.
През 2002 г. поетът обобщава своите житейски принципи с кратките думи:
„Скромност, честност, трудолюбие, пестеливост.“
В същия разговор той говори за поезията като за своя „втори живот“ и споделя, че най-голямата му болка е България.
От литературното мълчание до парламентарната трибуна
Обществената роля на Йосиф Петров не се изчерпва с литературата. През 1990 г., като най-възрастен член и почетен председател на Седмото Велико народно събрание, той открива първото му заседание.
В речта си Петров определя събранието като институция, която трябва да положи основите на „нова, свободна, независима, демократична и правова държава“.
През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ – първа степен, в знак на признание за неговия принос.
Но един от най-запомнящите се образи на Йосиф Петров остава този на поета, който отказва да позволи на думите му да изчезнат. Дори когато няма хартия и възможност да пише свободно, той намира начин да съхрани стиховете си. Пази ги в паметта си, скрива ги в буркани и след десетилетия ги връща на света – като свидетелство за преживяното и за силата на словото.
