Сутрешният автобус спря пред училището и с тихо свистене вратата се отвори. Децата започнаха да слизат едно по едно. Някои се смееха, други обсъждаха оживено, няколко момчета се бутнаха едно друго и почти тичаха към входа на училището.
Шофьорът седеше на кормилото и наблюдаваше обичайния сутрешен хаос в огледалото. Той винаги внимателно следеше дали някое дете няма да се спъне по стъпалата и дали всички ще стигнат безопасно до сградата. Понякога вдигаше ръка и се усмихваше.
— Приятен ден, деца.
Някои му помаха, а едно момиче с прекалено голям раница почти загуби равновесие, когато скочи на асфалта. Шофьорът следеше всеки един от тях с поглед, докато не изчезнаха зад вратите на училището.
Последен излезе един около шестгодишен момче. Малко, с тъмно яке и раница на гърба. Казваше се Алекс.
Бавно слезе по стъпалата и застана за миг на вратата на автобуса, сякаш нямаше спешна нужда. След това направи няколко крачки, погледна към училището, където другите деца вече бяха изчезнали, и спря пред входа.
Шофьорът вече се готвеше да затвори вратите, когато забеляза, че Алекс не влезе в училището. Намръщи се.
През изминалата седмица той беше забелязал нещо странно. Всеки ден Алекс слизаше последен, забавяше се на входа и след това изчезваше някъде. Досега шофьорът мислеше, че момчето просто взима друг път или се среща с приятели.
Но днес нещо не беше както обикновено.
Алекс вървеше решително по оградата и изведнъж зави на тясна пътека, водеща в гората.
Напълно сам.
Шофьорът остана още няколко секунди на мястото си и гледаше как малката фигура изчезва между дърветата. След това взе решение, слязоха от автобуса и тръгна след него.
Той просто искаше да разбере накъде отива момчето.
След няколко минути видя нещо, което го замрази от страх. Продължението на тази история ще откриете в първия коментар.
Пътеката водеше по-дълбоко в гората. Листата от есента шумолеха тихо под стъпките. След малко шофьорът забеляза момчето.
Когато момчето чу стъпки, то рязко се усмихна и вдигна глава.
— Алекс… — каза шофьорът спокойно. — Защо не си в училище?
Първоначално момчето не отговори. То сведе погледа и мълча дълго време.
След това тихо каза:
— Всеки ден идвам тук.
Шофьорът бавно седна на друго дърво до него.
— Всеки ден?
Алекс кимна.
Той разказа, че всяка сутрин слиза с всички останали от автобуса, чака да влязат другите деца в училище и след това бяга в гората. Там седи до обяд или обикаля между дърветата. Когато урокът свършва и автобусът се връща, той отива отново на спирката и се качва с останалите.
Вкъщи всички вярваха, че е бил в училище. Алекс говореше тихо, понякога се запъваше, но постепенно всичко стана ясно.
В клас го дразнели постоянно. Някои момчета се смеели на него, бутаха го, криеха нещата му и го обиждали пред всички. Един път всичко станало особено лошо. По време на паузата го били толкова много, че той едва се успокоил, а учителите само казали, че децата трябва да си решат проблемите помежду си.
След това Алекс просто не можел да се накара да влезе в училищната сграда.
Когато момчето свърши, шофьорът го гледаше дълго, а нещо болезнено се сви в гърдите му.
На следващия ден всичко беше различно.
Когато автобусът отново спря пред училището и децата започнаха да слизат, и шофьорът напусна мястото си. Той изчака да останат няколко момчета от класа на Алекс близо до автобуса и ги повика спокойно при себе си.
Обясни им, че знае какво се случва и че това трябва да спре. Казал им, че ако отново види нещо подобно, то няма да остане само между тях.
След това се обърна към Алекс и кимна към училището.
— Ела.
Този ден момчето за първи път от дълго време не влезе само в училище.
