На 7 септември 2026 г. се навършват 115 години от рождението на Тодор Живков — политикът, чието име остава неразривно свързано с повече от три десетилетия от историята на България.
Роден на 7 септември 1911 г. в Правец, тогава село, Живков започва професионалния си път далеч от най-високите етажи на властта. Учи в Орхание, днешен Ботевград, а впоследствие завършва полиграфическо училище в София. Работи като букволеяр в Държавната печатница.
Политиката постепенно се превръща в основна част от живота му. През 1930 г. той се включва в комунистическото младежко движение, а две години по-късно става член на Българската работническа партия.
Истинското му издигане започва след 9 септември 1944 г. Живков участва в изграждането на Народната милиция в София, а след това започва да заема все по-отговорни позиции в структурите на комунистическата партия.
През 1948 г. влиза в състава на Централния комитет на БКП. Само шест години по-късно идва един от най-важните моменти в кариерата му — през 1954 г. той става първи секретар на ЦК на БКП.
След Априлския пленум през 1956 г. позициите му допълнително се укрепват. От този момент нататък Живков постепенно се превръща в централната фигура на партийното и държавното управление.
Между 1962 и 1971 г. той оглавява Министерския съвет. След това поема поста председател на Държавния съвет на Народна република България, който заема до 1989 г. През 1981 г. получава и поста генерален секретар на ЦК на БКП.
Така се оформя политическа епоха, продължила повече от 30 години. България се управлява в рамките на еднопартийна система и планова икономика, а страната е сред най-близките съюзници на Съветския съюз в Източния блок.
Оценките за този период и днес остават противоположни. Част от хората свързват годините на Живков със социална сигурност, предвидимост, индустриализация, урбанизация и изграждане на социална инфраструктура.
Другата страна на тази епоха е свързана с ограниченията върху гражданските свободи, политическите репресии, цензурата и липсата на политически плурализъм.
Особено тежко място в историята на режима заема т.нар. „Възродителен процес“. Насилствената смяна на имената на българските турци е определяна в архивните материали като политика на асимилация и остава едно от най-спорните и болезнени наследства от последните години на управлението на Живков.
Краят на политическата му кариера идва на 10 ноември 1989 г. Тогава пленумът на Централния комитет на БКП приема оставката му като генерален секретар. Няколко дни по-късно Живков е освободен и от поста председател на Държавния съвет.
През декември същата година е изключен от БКП, а на 18 януари 1990 г. е поставен под домашен арест. Срещу него са започнати няколко съдебни производства, сред които дела, свързани със злоупотреба с власт, „Възродителния процес“, лагерите и финансовото подпомагане на чуждестранни комунистически организации.
През 1992 г. Живков получава седемгодишна присъда за неправомерно раздаване на държавни средства и привилегии. Наказанието е заменено с домашен арест, а през 1996 г. присъдата е отменена от Върховния съд.
Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София. Той е на 86 години.
Десетилетия след края на управлението му неговото наследство продължава да разделя обществените оценки. За едни периодът остава свързан с ред, сигурност и социални придобивки, докато за други той е символ на комунистическия режим, политическите ограничения и репресиите.
Независимо от различията в оценките, мястото на Тодор Живков в българската история остава безспорно значимо. Той е сред политическите фигури, които най-силно са повлияли развитието на страната през втората половина на XX век.
